събота, 17 март 2007 г.
Смъртта - защо сме слепи за нея
Коментарите за смъртта на Котьо и за евтаназията като добро ме накараха да се замисля отделно за - не бих го нарекла феномен, а неизбежна част от съществуването ни - смъртта. За която ние твърдо и принципнпо отказваме да мислим. Сещаме се само, когато някой близък си отиде и колкото е по-близък, толкова по ни е мъчно. Ама това мислене ли е? Това е първосигнална реакция на нещо, което нашият интелект отказва да мисли.
Човък, особено западният човек не приема мисълта за смъртта като основен екзистенциален факт и съответно не го отнася към себе си. Ние всеки ден живеем като че сме безсмъртни, като че смъртта не се отнася за нас. И когато всеки от нас се изправи безусловно пред нея, той разбира, че е тотално безпомощен, той е неготов за тази среща. Което ме поражда такива негативни преживявания, с които му трудно да се справи. Ние не знаем и не искаме да мислим какво преживява умиращият. Да, в безхаберието си към смъртта, повечето вероятно ще кажат "к,во значение има какво мисли и чувства, нали си отива?" Иманентната ни бездуховност игнорира това - може би най-важно - събитие в живота ни. В съзнателния ни живот. Другото подобно събитие - раждането - ние също не желаем да осмисляме като екзистенциален факт. Но това е друга тема.
Какво преживява умиращият? Какво мисли? Онт какво се бои? Кое го радва, ако има такова? Как вижда живота си и всичките си усилия, които е правил през него? Всичко се концентрира през тези месеци или седмици, през които Я чакаш. И ужасът става особено силен, когато в обръщането си назад, съзираш неща, за които ти се плаче, за които те е срам, които би променил - но вече не можеш.
Здарвият и прав човек не си задава тези въпроси. Дори истински вярващите в някаква религия не си ги задават. Всеки ден. Всеки ден да знаеш, че това е може би подареният ти последен ден и след това те чяка срещата с Нея. И всеаки ден да си затваряш очите пред това.
За мен този въпрос е и твърде личен. От детството си страдам от периодична депресия. Едно от кошмарните неща на болеста е, че непрекъснато мислиш за смъртта. И се чудех как другите хора работят, купонясват, кефят се, чукат се и изобщо си живеят, без да се сещат, че вървят към Нея. От 4 години не съм имала денпресивен епизод - благодарение на психиатъра ми Рали Димитров - и усетих на практика какво е да живееш, без да мислиш непрекъснато за смъртта.
Но опитът ми от годините живот с Нея са ми полезни. Започнах да търся отговори в книгите на Станислав Гроф, Кастанеда, Дон Мигел Руис, Тибетската книга на мъртвите... Намерих много отговори. Сега знам, че смъртта, моята смърт ме чака някъде там. Но аз съм готова за нея. Като казах "моята смърт", имам предвид, че няма смърт изобщо, всяка смърт е индивидуална, всеки има своята смърт. Особено тези, които не са мислили за нея.
Не казвам и не смятам, че да мислиш и разсъждаваш за собствената си смърт е лесно и приятно изживяване. Но тя те чака, и ако не си готов за това, ще ти е много по-трудно. Умирането е трудно занимание.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
5 коментара:
и самотно тоже. и самотно...
Драга ми Вени,
1. Генерализацията рядко е особено убедителен аргумент. Не е много оригинално да лепваш гръмки епитети от рода на "всички", "никой", "здравият и прав човек" и така нататък, при положение че изобщо няма как да си наясно кой какво си мисли и какви въпроси си задава. Мисля, че ако човек е достатъчно интелигентен, независимо през кой точно период от живота си, винаги се замисля за тези неща - къде повече, къде по-малко.
2. Постът ти малко ми прозвуча като "хайде да им го на****** на тия тъпи ограничени хора, дето не са в траур всеки ден, защото един ден ще умрат" (съжалявам, ако съм го разбрала грешно). Бих се обзаложила, че след моя коментар тук ще се нароят още поне дузина, които да споделят, че също са или са били в положението, което ти описваш (не изключвам и себе си от това число). Прочети какво е написал последно човекът в този блог http://milko.3mhz.net/. А даже и да не е така - ами, в крайна сметка, смъртта все още (поне засега) на никого не се е разминала, няма защо да я търсим в аванс.
3. По въпроса за смъртта като такава, аз лично винаги съм смятала, че това е избавление - даже и да не си смъртноболен. Един вид, почивка след дългия и тежък земен път (клиширано звучи, знам, ама не намирам по-подходящи думи). Не вярвам в задгробния живот, Адът или Раят - за мен Чистилището е тук, на земята. А може и рай да е - до голяма степен от нас зависи. На обичайния тъп въпрос какво мисли и чувства умиращият - ами, смятам, че всякакви напъни да разгадаем мислите му от сорта на "целият му живот минава пред очите му", или "изпълнен е с ужас, страх и не знам си кво" са доста безсмислени, при положение че не този, който ги тълкува е бил в това положение. Ако пък е бил - може да говори за себе си, но хората не са еднакви. На мен доста хора са ми споделяли, че това, което ги плаши относно смъртта е, че може и да не са се наживели както трябва, когато дойде моментът. А иначе, майната му, дето се вика, ако е писано, ще стане. Така че е пресилено да кажем, че никой не е, или пък всички са готови за прословутата среща с "Нея". Някои са, други не. Тъй смятам. Както казах, хората не са еднакви.
4. Иии... освен, може би, в заключение да отбележа, че някои хора, макар и наглед живи, ходещи насам-натам и така нататък, са по-мъртви и от истински мъртвите даже - в един, или друг аспект, а някои и в повече - май друго не се сещам.
Благодаря за вниманието и м-у другото, извинявам се за късния отговор!
@Вики
твоиоте предсдтави за монтивите за писането ми можебипроизлизаот от това, че не знаеш какво е да живееш от 12-годишна възраст (тогава заболях от периодична депресия) до 42-годишна възраст (оттогава нямам депресивен епеизод) всекидневно с тази мисъл. Вероятно това ме е направила по-чувствителна към идеята за Смъртта, защото бе неотделима от мен много години наред/ и крайна в отношението си към нея, с което шокирам или предизвиквам нормалните хора като теб. Извинявай. Но се опитай да ме разбереш.
Вени,
Къде точно съм казала, че съм "нормална"?:) As a matter of fact, в горния си коментар по-скоро намекнах, че точно аз си имам представа за какво говориш - разбира се, не може да се сравни с твоето, но все пак от 9 до 19 години май също не е кой знае каква оферта... Но мисълта ми беше, че може би трябва да проявим разбиране и към другите, т.нар. "нормални хора". Умните си имат представа за какво става въпрос. На глупавите, и да им се обяснява, нищо няма да разберат, но пък и тяхното мнение не е нужно да ни касае :). Иначе аз самата съм винаги готова да обсъждам обстойно тази тема, както и много други подобни - което и направих, макар и малко неканено и набързо в коментара си. Мен нито си ме предизвикала, а още по-малко пък шокирала, но се замислих за другите хора, които четат блога - тук има завидно количество мислещи люде, които може и да не са заслужили леко негативното отношение, което ми се стори, че долових в поста ти (може и да не съм права, разбира се). Извинявай, ако нещо лошо съм казала. Просто изразих мнение - в края на краищата, блоговете са И за това. Хайде, благодаря за търпението и със здраве!
За това са, разбира се, и ти благодаря за коментара. Искрено, а не куртоазно. За споделянето ти и за това, че ме разбираш.
А който не усеща и чувства за какво говорим, нека си е такъв. Блоговете, освен всичко, не са и училище. Кой разбрал, кой - не; кой разбрал това, което иска да разбере, кой разбрал друго, което той иска...
Това също е част от прекрасната свобода на блогосферата.
Публикуване на коментар